Как Гуни стана наша котка

 

Котетата Цуни и Гуни се появиха в живота ни по една много прозаична причина: в семейната ни къща в центъра на София, която ползваме за наш офис, се бяха заселили плъхове. Повикахме фирма за дератизация. Намерихме такава, която унищожава гризачите, без да им причинява страдания, като впоследствие те се свиват на малки топчици. Отначало като че ли имаше ефект. Плъховете изчезнаха. Един обаче някак беше оцелял и се почувства като господар на къщата. Умееше да се промъква навсякъде, гризеше от ябълките в кухнята, веднъж прегриза картонена кутия с луксозни бонбони на масата във вестибюла и беше кусал от нея. Тогава Владимир Дворецки заяви, че трябва да си вземем котка. За един плъх не си заслужаваше да викаме отново фирмата да дератизира, а знаехме, че гризачите бягат дори само от миризмата на котки.

Аз настоях котетата да се две, за да си правят компания, защото не сме целодневно в къщата и едно котенце би се чувствало самотно. Имахме късмет. Продавачката в кафенето срещу редакцията на мъжа ми, като разбрала, че търсим котета, веднага му предложила да вземем от нейна съседка в Божурище, която имала три, току-що отбити. По снимка си избрахме две от тях: съвсем черно момченце и шарено момиченце. Решихме да ги наречем Цуни и Гуни, за да живеят в мир и любов.

Сега осъзнавам колко сме били неподготвени с       Владо за първата ни среща с котетата. Бях тръгнала да ги взема в един голям картонен плик от магазин за дрехи. Добре, че жената от кафенето ни ги донесе в клетка и ми я даде да ги занеса в къщата. Котетата се оказаха доста по-големи, отколкото очаквахме. Бяха не току-що отбити, а поне на 6-7 месеца. Собственичката им, с която се чух по телефона, ми обясни, че са родени през лятото. Точна дата не помнеше.

Занесох двете котета в мазето ни, където основно се подвизаваше плъхът. Оставих им млекце, паничка с вода, една щайга с топла постелка за легло, едно сандъче с пръст за тоалетна и си тръгнах.  Бяхме им купили и кокетна кошничка с шарена възглавничка вътре, но още не бързахме да им я предоставяме. Важното беше да се справят с плъха.

Знаех, че котетата трудно свикват с ново място, затова не се учудих, че първите дни изобщо не ги виждах. Цялото мазе беше на тяхно разположение и те се тулеха някъде из него. Само по изядената храна се разбираше, че са там. Вече им давах варен бял дроб, защото не ядяха млякото.

На петия ден от пребиваването им в къщата намерихме плъха, който ни беше изтормозил, вече обезвреден, върху шарената постелка, където Цуни и Гуни би трябвало да спят, но очевидно си бяха намерили други по-приятни местенца за тази цел. Бяха ни го оставили демонстративно на най-видното място.

- Отчетоха се! – констатира мъжът ми.

Дали бяха влезли в схватка с наглия плъх не можеше да се разбере. Изглеждаше като починал от естествена смърт. Стори ни се по-дребен, отколкото когато нахално припкаше из двора. Владко бързо го изхвърли. Естествено, че ни стана жал, но той наистина ни пакостеше и трябваше да се отървем от него. Цуни и Гуни бяха изпълнили задачата, заради която ги взехме.

Тогава се замислих: „А оттук нататък?“ Плъхът вече го нямаше и котетата реално не ни трябваха повече, но те бяха при нас и носехме отговорност за тях. Мина ми през ума, че май щеше да е по-добре да бяхме  повикали пак службата по дератизация, за да ни спаси от плъха, вместо да поемаме ангажимент към две живи същества. Но положението не можеше да се промени и щяхме да изпълняваме задължението си да се грижим за котетата.   

Продължих да ходя всеки ден да им нося храна. Надявах се, че ще започнат да ме посрещнат, когато ме чуят да влизам – би трябвало да оценят, че ги храня. Но те все така се криеха – цялото мазе беше на тяхно разположение. Обхождах всички помещения и ги виках: „Цуни! Гуни!“ Спотайваха се.

Няма да забравя радостта си, когато една сутрин иззад широката дървена дъска, сложена хоризонтално до стената в стаята с най-големия прозорец, се измъкна Гуни. Застана кротко в края на дъската и гледаше надолу.

-  Гуни, миличка! – повиках я въодушевено, но не смеех да я приближа, защото усещах, че веднага ще се скрие пак.

Тя стоеше все така кротко с наведена главица, после се обърна настрани и бързо се прибра зад дъската, като че ли някой я повика настойчиво. Може би Цуни.

Една сутрин настъпи повратният момент, когато тя не се скри, докато я доближавах, и най-после ми позволи да я взема. Сгуши се в мен и изглеждаше щастлива. Като че ли най-после беше преодоляла колебанията си и бе направила нещо, за което отдавна е мечтала. Започнах да се разхождам с нея из мазето, носех я като бебенце, а тя въртеше главица в различни посоки и оглеждаше всичко отвисоко. Излъчваше такова блаженство, че си помислих колко любов има в малкото й сърчице и колко отдавна е искала да даде на някого тази любов.

Седмица след като ги бяхме взели, Цуни избяга. После сме го виждали из квартала. Разпознаваме го сред многото черни котки по това, че винаги ме гледа стреснато и страхливо – такъв е и на снимката, по която го харесахме. Понякога е идвал на прозореца на кухнята и се вторачва вътре със същия стреснат и уплашен поглед. От доста време не сме го виждали.   

А Гуни стана нашата любима котка и вече не можем да си представим живота без нея. Вече отдавна не обитава мазето, а разполага с цялата ни къща. Когато забременя, се зарадвахме, че вече ще си има компания. Сега я отглеждаме с четирите й синчета и не можем да им се нарадваме.

Покрай нашите котета станахме чувствителни и към бездомните писани и редовно им даваме храна.

Истина са думите на Анатол Франс, който се цитира в много сайтове за домашни любимци: "Ако човек не е обичал животно, част от душата му е останала непробудена!"